Да държиш презентация пред много хора е изключително изтощаващо. Адреналинът ти се покачва, искаш да кажеш толкова много неща, а имаш толкова малко време.
Винаги съм доволен след края, все се получава някак естествено, свързано. И нито една презентация не прилича на предишната. Опитвам се да наложа контрол, но след 2-рата минута почвам да говоря някак неосъзнато, почти подсъзнателно. Имаш чувството, че материята те води, а не, че ти я представяш.
След края на събитието приповдигнатото настроение изчезва. Тогава се изморявам, имам нужда от кафе, кола, най-често ги смесвам. :)
Приключи още един презентаторски ден, в продължение на 5 часа се гледах със 70 човека, 30 минути говорих аз, другото време беше за различни колеги и малко учители.
Дадох максималното, сега е време за почивка!
Лека нощ!
- По-силна ли е тъмната страна?
- Не... не... не. Само по-бърза, по-лесна, по-изкусителна.
Тъмната страна… на живота! Омразата, раздразнението, агресията, с които се сблъскваме всеки ден. Толкова е лесно… хората са мрачни, държат се остро. Пътуваш в трамвая и недоспали очи те гледат накриво. И ти се дразниш, някак естествено е. Слизаш от трамвая и същите хора ходят забързано, блъскат се в теб и цъкат агресивно. И част от това попива в теб.
Но след малко минава човек, който като че ли не бърза толкова. Задържа ти погледа, защото се откроява много от хората, обвити в ежедневната си сива мъгла. Той явно не се притеснява, че закъснява за някъде. Най-вероятно не го интересува, нещо по-важно е обгърнало цялото му внимание. Просто си ходи към теб, гледа към земята и лекичко се усмихва. Странна чистота има в тази усмивка, непринудена е, не се съобразява с обстановката, обкръжението, съществува сама за себе си… и за човека, който я носи. Явно е щастлив от нещо, спомня си за минал прекрасен момент.
Това е мигът, в който усещаш нещо друго. Тази усмивка те кара инстинктивно да си спомниш за светлия поглед на любимата, за приятелите, които са до теб. Собствените ти щастливи дни се връщат пред очите ти и изведнъж забелязваш, че действително е пролет. Няколко секунди унес, а след тях една скромна, фина топлина се появява близо до сърцето ти. Толкова хора подмина днес и от тях взе по малко мрак. Само един щастлив човек ти трябваше да видиш и пак излезе на светло.
Как изглеждаше човека? Не знаеш, не забеляза, няма значение… Важна е само красотата в собствения ти живот, за която една откровена, замислена усмивка успя да ти напомни.
Вече стигаш до работата си. Днес за пръв път от няколко дни си бодър от сутринта. Знаеш, че принципно тягостните чувства те изпиват, смазват те и нямаш сили да живееш, както би искал. А вече усещаш, че малкото щастие тази сутрин ще ти даде необходимите сили за един хубав, пълноценен ден. Иначе е толкова лесно да бъдеш мрачен...
P.S. За снимката:
"Balance of Good & Evil"
Photo Retouching
by Calvin Brewer Jr.
"I found a copy of this and decided to clean it up. Not sure who painted it, but they did a wonderful job. My favorite painting." http://www.wykedgrin.com/html
Написах го, прочетох го пак... изгорих го...
http://www.gumer.info/authors.php?name=%D2%EE%F4%F4%EB%E5%F0+%DD
Има и други негови книги, както и много други по различни теми. Е, на руски са.... но стават за четене, когато нямам много работа. Ще се опитам да намеря и на английски :)
Замисли се най-накрая човече, така ли искаш да живееш, това ли наричаш живот?
Къде останаха мечтите ти? Къде отиде красотата? Остана ли нещо на този свят, което да е абсолютно чисто?
Мечтаеше за велики дела и всеобщо щастие, за Възраждане на един добър народ… сега си заобиколен от интриги, от дребни неща с големи последствия, неща които те тровят всеки ден повече от проклетите цигари… Колко сме глупави, можехме да живеем в рай, а сами се закопахме в тази тиня, която ни поглъща докато не умрем.
А какво стана с любовта? Защо тя беше толкова красива, докато все още беше дете? Защо после реалността трябваше да изкриви всичко? От мечтател и идеалист стана „реалист” – гнусна дума. Ние ли създадохме тази реалност, която погубва човека в хората? От личност се превърна във функция и компетенции!!! Добре ли ти е сега? Наслаждаваш ли се на успеха, нещастнико?
А какво направи с това, което най-много те радваше и успокояваше? Спомняш ли си кое е то изобщо? Спомняш си – загърби го. То не си спомня вече за теб, защото си преходен, а то си стои там – дълговечно, но сега бързо умиращо. Забрави ли клетвата си пред него, мизернико?
Явно в теб е останало нещо… Докога ще го задушаваш? За колко силен се мислиш, че да живееш така? Щастлив си да, но и нещастен! Пресегни се към последната си възможност, ти можеш да твориш красота, светлина, можеш да живееш в щастие, да обичаш чисто… нали за това живееше преди? Или и това забрави?
и така...... http://dnes.dir.bg/2007/12/20/news2468175.html
Вижте и коментарите под двете статии....
Смятам да помисля върху самата концепция на ИКТ в образованието. Какво разбираме под това?
Масово се оборудваха компютърни кабинети. Така ИКТ се превърнаха в обект НА, не в инструмент ЗА обучение. ОК, разбирам, че ако едно нещо ще се използва с дадена цел, първо то самото трябва да се познава добре. Но личният ми опит от часовете по Информатика показа, че те са неефективни и безсмислени. 70 % от преподадените ни знания, не бяха нищо ново за нас - по простата причина, че всички от класа имахме компютри вкъщи, които ежедневно използвахме. Останалите 30 % бяха доста задълбочени неща, които всички знаехме, че няма да ни трябват. И до ден днешен, наистина, новото от часовете по Информатика не ми е послужило. Като се имат предвид изминалите години, можете да се сетите, колко от него се е запазило като знание. Така се оказа, че цялата налична техника се използва за безрезултатни занятия. В същото време в нито една класна нямаше нито един компютър.
Доколкото имах възможност да обсъдя проблема с някои европейски колеги, ситуацията е същата и при тях. Особено в Германия, Испания, Италия и Франция.
Най-голям прогрес имат Скандинавските страни и отчасти Холандия. Там концепцията е наистина "ИКТ в образованието", а не "Образование по ИКТ". Компютри има във всяка класна стая ПОНЕ по три. Децата се научават да използват компютъра за учебни цели, което прави материала много по-достъпен и приятен. Те се научават да мислят, да търсят и обработват информация самостоятелно. Ролята на учителя е по-скоро да ги ориентира и да им помага в работата, а не автоматично да налива информация в главите им.
И тук се появява втори основен проблем. Сегашната система на подчинение на учителя е вече остаряла - доста добре е служила в периода на индустриализацията, но сега, в ерата на информацията и демокрацията, трябва да се промени коренно. Един млад човек трябва да се научи да мисли сам, да взима решения и да носи последствията от тях. Автоматичното записване на информация, без каквото и да е съмнение в "авторитета" - учителя лишава учениците от креативност и инициатива. ИКТ са като бомба - поставени в една среда, те я променят изцяло, разрушават нейните традициите и я трансформират в нещо съвсем ново. Те са доста добър посредник между учениците и учителя, но и двете страни трябва да приемат една нова роля. Учителите трябва да се откажат от ролята на "Даващия", а учениците трябва да забравят пасивната и лесна роля на "Приемащ". Новите отношения биха били по-скоро като между партньори. И двете страни трябва да са готови да се учат една от друга, да си взаимодействат, без притеснение да си задават въпроси.
Едва при постигането на тази система би било възможно ефективното използване на компютрите като средство за обучение. Тази система би родила подходящите за информационното общество хора- бързо мислещи, конструктивно съмняващи се в поднесената информация, бързо адаптиращи се към нови ситуации, успешно работещи в екип и в междукултурна среда. А може би е обратното? Може би точно въвеждането на ИКТ в класната стая ще подтикне либерализирането на системата? Сигурно най-успешно би било да се действа паралелно. Поздравявам учителите, с които се запознах и които поддържат тези виждания. Явно има проблясъци сред образователните среди - едни от най-консервативните според общите виждания, но толкова важни за обществото като цяло.
Първото ми впечатление още от летището беше, че около мен има изключително много мюсюлмани- цели семейства - жените със забрадките, много мъже с тюрбани. През целия си живот не бях виждал толкова много мюсюлмани наведнъж. Лошо няма - интеркултурна Европа!
След това взехме влака до центъра на града. Видях инфраструктура, която ме порази. Толкова много пари бяха изляти в съоръженията покрай жп-линията и самите влакове бяха толкова модерни, удобни и т.н. всичко хубаво, че започнах да си мисля на какво се крепи икономиката на Белгия!
Слязохме от влака и минахме през гарата. Излязохме от нея и... не можах да повярвам колко е мръсно навсякъде!!! Колегата ми каза: "Спокойно само тук е толкова мизерно!". Жалко, че не се оказа така. Не съм видял как е цял Брюксел, но доста време прекарахме по центъра му. Е, мога да кажа, че си беше доста по-мръсно от София - навсякъде по пътя имаше хвърлени фасове (много), дъвки, салфетки и други хартийки, разни чашки и т.н. Наистина мизерно! Това беше навсякъде, където отидохме! И на този фон имаше много невероятни сгради. Огромни, скъпи - модерни или класически. Не можах да откъсна поглед от някои от тях, наистина са поразителни!
Движението по улиците беше много добре организирано, по кръстовищата имаше златисти обелискчета, които светеха през нощта! Самите шофьори си бяха... знаете, европейци.
На следващия ден имах възможността да вървя по нещо като нашата Пиротска :) Е, там се уверих, че една трета от хората в Брюксел са мюсюлмани. Човек си ходи по улицата и вижда навсякъде само забрадки и фереджета. По много, ходят си заедно! Като казвам много и навсякъде имам предвид МНОГО и НАВСЯКЪДЕ!!!!!! Накъдето и да се обърнеш- те са там, раминават се с теб, гледат по витрините, извеждат децата. Зави ми се свят от цветове (забравих да кажа- нямаше много с черни фереджета, бяха по-скоро бели, зелени, май някакви червеникави, някакви шарени и така...) Културен шок. Другата една трета са негри. А с колегата се шегувахме, че последната трета от хората, които видяхме са туристи и хора в командировка като нас! :)
Нямах възможност да видя още много, но определено забелязах просяците по улиците им. Видях три вида: чистите бели просяци бяха доста по-добре облечени от мен и много спретнати- просто си седяха на земята с чашка до тях и надпис на френски върху откъснат картон; мръсните бели просяци бяха по-скоро мъже, с наболи бради и мръсни дрехи. Те бяха малко по-настойчиви; и последно мюсюлманите просяци- предимно жени, разчитаха на друга визия. Бяха в избеляло черно разкъсано и увито около тях. Те просто стояха с наклонена настрани или наведена глава и мълчаха като първия тип.
След това се потопих в работните срещи и Брюксел се сведе до хотела и Министерството на образованието на френската общност. След известно време ще описвам служебните си впечатления, но началникът ми каза, че и той ги споделя, а ако е така, значи чуваме и учим разни митове за Европа, които едва ли са в наша полза.
Последният ден ми се наложи да тръгвам сам към София с най-ранния автобус и така в 05:30 вече излизах от хотела... После се оказа, че повода за тръгването ми отпада и така то е било безсмислено, а пропуснах да видя и Троянския манастир. Само дадох 9 лв. за билет до София и после още 7 за такси до вкъщи. Какво да се прави- съдба!
Три дни бях на Витоша с един специален човек по един много-много-много (3 пъти "много") специален повод. Колко много красота, колко много спокойствие... отдавна не е минавало толкова време наведнъж без да изпитам нито едно лошо чувство. Беше върховно там горе. Бяхме на "Зведица", но и ходихме много- единият от трите дена си направихме 7-часов преход.
Гледките бяха невероятни. Снимахме доста неща, които ще кача в блога си. За жалост най-красивите, които видяхме не успяхме да снимаме... съдба! Но и повод да се качим пак! Може и да не е там, но някъде горе...
Връщането тук беше като събуждане....... когато човек отново поема по безкрайно познатия път след един много красив сън- тридневен и двунощен!
Изразявайки отвращението си от случилото се, някои хора (май първо бях аз) предложиха като решение личното оръжие. Много други не се съгласиха, като казаха, че оръжията причиняват много невинни жертви чрез инциденти, а и в България ще те затворят, ако се защитиш така.
Какво мислиш- ЗА или ПРОТИВ личното оръжие?
Просто няма как да не го напиша това. :) Всички сме чували методите за печелене на електорат- какви ли не истории от какви ли не краища на България. Ето една, разказана от непосредствен участник.
На човека и няколко негови колеги му дали задачата да спечели гласове в район с предимно циганско.. (извинете, да не обидя някого) ромско население в южна България. Няма да му казвам нито името на човека, нито професията, за да не открие тук постинга и да се окаже, че съм използвал информация лично за него, без негово разрешение. Няма как да го питам за това, а не е редно тогава да го споменавaм поименно... Той твърди, че представял дясна партия. В същия район действала вече и лявата партия. Ясно е и двете кои са... Как процедирали- главната представителка на лявата партия предвождала керван с кебапчета и бира и с пликове с по 20 лева, за да зарибяват ромите. Нашият човек също бил въоръжен с кебапчета и бира (по-евтинка естествено, както той сам се изрази) и пликове с по 5 лева. И оттук нататък почна историята за голямото надбягване. Защото, където отидел екипът на нашия герой, ако е минала вече другата партия, бил посрещан от група хора, добре снабдени с развалени домати и яйца. Естествено се случвало и така, че дясната партия също била първа на някои места, където след това посрещали чуждия екип с развалени неща :)
В крайна сметка никой не се отървал незамерен, неуцелен или немиришещ на стари домати... и яйца. В крайна сметка всички роми се оказали и с по 20 или съответно 5 лева по-малко, защото не се усетили, че преспокойно могат да приемат и едните, и другите пратеници. Това би означавало и двойно повече кебапчета за тях, но пък нямаше да го има веселото замерване.
Тук повече коментари няма да оставям. Не искам да натоварвам с никакви политически пристрастия историята. Пиша я както я чух от човека, който твърди, че е участвал в нея. Нямаше как да не я напиша... :)
Първа година студент съм. Налага ми се да уча от учебник някои неща по една много интересна за мен дисциплина. По време на лекции е достатъчно интересно, не винаги полезно и по темата, но това е друг въпрос... С други думи лекторът може да задържи вниманието на студентите. Аз СУПЕР много се интересувам от неговата дисциплина и с много голямо желание сядам да чета това, което ни е казал да четем от учебника- неговия естествено. И дотам!!! Толкова сухо, толкова гадно, няма как да си задържа вниманието в текста. При положение, че за мен е така, а подхождам изключително положително към материала, какво ще стане ако седне да чете някой, на който хич не му е до това? Как по дяволите да извадя информацията от този учебник, като направо текста ми се размазва пред очите и почвам да заспивам само след 2 минути?! И кафето не помага, заболя ме корема вече!!! :)
Извод:
1. Не всеки, който говори интересно, говори смислено;
2. Не всеки, който може да говори интересно и има научна титла, може да пише;
3. Не е задължително интересът към нещо да обуславя лесното му възприемане (понякога има други- уж второстепенни- фактори, които стават незаобиколими)! :)
